А Носталгията... нека спи във тишина...

-на Гео-



Носталгията е крачка в здрача
на скучна, тъжна сивота.
Миг, безсмислено да се поплаче
за отминала топлота.
За любов, няма да говорим.
Може би, за възкръсващи мечти?
Послушай онзи глaс,
във тебе който броди...
Остави мисълта да отлети
напред или назад във дните...
Призраците са във теб
и ти държиш теxните синджири.
Отпуснеш ли ги, те
единствено към тебе път намират...
Остави ключа им да ръждяса
и хвърли го във дън море.
И нека слънцето да залязва,
за да се ражда идващия ден.
По каменните стари стъпала...
Носталгията нека слезе уморена.
И в ухайна, рохкава земя
да заспи своя сън последен.
Тишина и пламък ярък
възкръсват в уморената душа.
Вземи за спомен цветен камък,
отчупи си лъч от кротката Луна.
Бъди щастлива в пътя си нататък.
А Носталгията... нека спи във тишина...

Лятото превалва...

Лятото превалва -
към своя край клони.
Есента в първи багри овалва
щедро още зелените листа.

Топли лъчи
сърцето обгръщат,
свидни очи
в себе си закътало.

Ситен дъжд
небето рони.
Сякаш изведнъж
вятър облаче догони.

Птичка пъстра,
под стряха сгушена
пее тъжна
песен. До завръщане...

Разлюбена двойка,
от перон разделена -
в различни посоки
всеки нов път поел е...

Колелото на живота

Летях шеметно
във висини безкрайни,
яхнала гребена
на илюзии омайни.
Достигах и ада
изпепелен
от терзания на аз-ът
огорчен.
Раздвоявах се и разтроявах
между чест, дълг и суета.
Напразно (може би) се раздавах
и често тънех в самота.
Достигах брегове безбрежни
на остров непознат.
Стиховете редеx небрежно
на живота в сложния трактат...
Е, рани имам по крилете
на опърлената си душа.
А повечето са по коленете -
от паданията след това.

Тъй редува се на живота
бясния вървеж -
ту нагоре колелото,
ту на болката кървежа...

Сюрреалистично

Утрото трудно разкъсва
зелената пелена на нощния дъжд.
Хоризонта, изправен на пръсти,
търкаля разноцветна дъга.
Любовта, усмихната през рамо,
е пуснала своята стрела -
ще уцели ли, или само
ще докосне бегло нечия душа...
Не пита. И отговор не търси.
Тя е летен ураган
и зимна стихия.
Ще те издигне в чудни висини,
ако доземи не те превие...

Без уговорка...

Днес съм отнесена от вихъра
на спомени отминали. Далечни.
Мисълта ми като пеперуда хвърка
над чувства изпепеляващи. Извечни.


Текат картини зад очи притворени -
една след друга, все по-ярки.
Сърце бие бавно, поуморено,
от мигове тягостни или жарки.


Не иде реч за равносметка -
простo, ден на разговорка
между минало и настояще. Отметка
на постигнато и пропиляно. Без уговорка.

Когато...

Когато животът направи завой
и мъката те мачка безмилостно...
Когато сълзите в песъчинки безброй
са превърнали тягостни мигове...
Когато ръката на някой приятел
душата ти затопли безкористно...
Тогава сенките се размиват
в блестящата струя на времето.
Тогава радостта разцъфва
с пурпурния цвят на надеждата.
Тогава Любовта разтваря криле
и нежно обхваща всемира.
Тогава росата има дъх на лилия
и без да казваш нещо
някой винаги те разбира.
...Ехото на болката е бумерангът,
който винаги при теб се връща...
Зависи кой цвят на дъгата
е огрял денят ти...

Колко често сме намръщени.
Още по-често пък, грешим
и внимание на нищо не обръщаме
питанките щом не можем да решим.
А животът е толкова кратък -
крехък, малък миг
на вечността на фона.
Много често хвърляме камък
в стария бунар,
от който водата на живота пием.
И колко малко сме добри,
щедри, мили и щастливи.
Блъскаме се в тежкия товар
на грижи ядни, щекотливи.
А слънцето над нас лъчите си
усмихнато изпраща -
без мисъл колко дава
и някой дали му се отплаща...
Кантарът ми се развали -
да мери чувства, думи
и усмивките дори,
в потайни доби и друми
някой някъде да не спести...