ИЗПЯХ ТИ

Изпях ти нежната си песен.
В деня луните си събирах.
Хоризонт по слънце унесен
в дантела облаците спира.

Изпях ти нежната си песен
с акорди от нощните звезди.
Смехът ми от вихър отнесен
във горящите сълзи се скри.

Изпях ти нежната си песен,
заспала в морска раковина.
Жестът, излишно поднесен
видя как нежна песен умира.

Изпях ти нежната си песен
със очи, светещи във мрака.
Не чакам ни милост от есен,
нито да чуеш песента чакам.

ВЕТРЕНО

Кога ли ще спреш на мойто рамо,
понесъл мирис на сбъднати мечти.
Сребърен венец от звездите само
да положиш нежно във моите коси.

Кога ще спреш във очите ми сухи,
без спомени от нагарчащи сълзи.
Изрекъл всичките очаквани думи,
този път гръмотевично да мълчиш.

Ще спреш ли и в топлите ми длани,
за твоя порив луд свили са гнездо.
От трънени дири до кръв издрани,
никому ненужни, като празно писмо.

Ще разхладиш ли тръпнещата кожа,
последвал ритъма на биещо сърце.
В усмивката ми, Ветре, се разхождай,
играй със Душата ми - синьо перце...