при теб дойдох...

Похлопах на вратата ти.
За огън.
И шепа светлина
за душата ми.
Да мога
късче топлина
да попия.
Морска мида
в шепи крия -
за теб.
Вземи я -
с бисер-сълза,
от сърцето отронена.
Уморено е.
Изпий я,
за да се вкамениш,
както каменна
душата ми е.
От твоя пламък изгорях -
сърце не ми остана,
вече не боли.
От очите ми разплакани
не спира да вали.
Студено е.
Вътре в мен.
Тъмно е.
И в слънчевия ден.
Затова дойдох при теб -
за огън.
И за светлина...

Небето срути се над мен...

Срути се небето над мен.
Където стъпвам, мъртва е земята.
Дъхът ми спрял е, заледен,
лута се по безлунната пътека.

Сърцето, на прашинки разпиляно.
Душата, тъне във мълчание.
Тяло мъртво, бездиханно.
Тъга -о, мое заклинание!

На кръстопът? Не, в път без изход.
Отново сама в пустиня от миражи.
В небе на парчета, самотен истрел
напразно гони цел със виражи.

Мисли безмълвни стягат главата.
Очите, кладенци безводни.
Пред мен, напукана, плаче Луната.
Без теб, мечтите са безплодни.

Раздадох се докрай на теб.
Назад, мостовете изгорих.
Не виждам пътища напред.
Да се боря, просто се изморих.

Небето срути се над мен.
Където стъпвам, мъртва е земята...