Седя уморено пред огледалото, зареяла поглед в очите на образа пред мен. Не мисля за нищо. Гладката огледална повърхност се набразди като от стичащ се дъжд. В очите отсреща нещо трепна и те се разшириха като огромни кладенци, подканящи ме да надникна дълбоко в тях. Съзрях група фигурки, вперили в мен очи с различен израз.
Една от тях беще вдигнала предупредително пръст, с вид на многознайко.
- Е, скъпа, - попитах я аз - ти ли си всезнайката в групата? Можеш ли да събереш две сърца в неразривен възел, който да не може да се разсече с един замах? Знаеш ли колко са звездите в небето? А знаеш ли колко сълзи е преглътнало неизтощимото ни сърчице?! Знаеш ли какво има зад хоризонта миражен?
Тя с навирен нос отстъпи мястото си на друга - малка, нахакана същност, мислеща, че морето й е до колене.
- А ти, малка моя фейо, не мислиш ли, че е време да измиеш кървавите следи по нозете си ? - попитах я аз.
Свела поглед към тях, тя също отстъпи смирено. Тогава се появи едно същество, от чийто поглед не можех да откъсна очи. Там съзрях цялата болка, която беше брулила душата ми. Всичките радости, обагрили късчета време в различен цвят. Всичките мечти - попарени, забравени, болящи и крепящи ме. Погледът на тази малка същност беше невероятен - от бездънните черни очи струеше преливащата се небесна дъга. Долиташе звезден прах и се изливаше щедро в очите ми.
Трите мои същности си подадоха ръце, сляха се в една и изпълниха очите на образа в огледалото пред мен. Но звездният прах остана в очите ми, препълни ги и се оттече в бисерна сълза, събрала любовта ми към малките същества, появили се в очите на образа - в огледалото пред мен...
