Mondfee - Лунна фея

Протегнах ръка да стигна звездите.

Но Луната спря моята ръка.

Станах пленница на душите,

поели пътя на Лунната река.



Лунна фея изписа небето.

Звездите изплетоха люлка от блян.

Лунна фея записа сърцето

с огнени букви обляно.



В люлката сега съм сама -

Лунна фея в звездно небе.

Kak мами нощната тъма -

да полетиш незнайно накъде...

От Днес - НЕ !

От днес не питай за мен -
не и от тази сутрин!
Сега е един прекрасен ден -
от днес искам да съм щастлива!

Оставѝ ме да се радвам на живота -
на всеки слънчево да се усмихна.
Да пошляпам в дъжда боса...
Оставѝ болката вече да стихне...

Не ми напомняй за мечти и стремежи -
оставѝ ме да потърся нови.
Недей с тъга живота ми бележи.
Не слагай ми вината за окови!

Днес... оставѝ ми този Ден.
От днес ме оставѝ жива.
Не изцеждай силите от мен.
Живота ми недей изпива!

Всеки сам живота си кове.
И сам посоките избира...
От днес - НЕ! Оставѝ ме поне
бавно повече да не умирам!...

Стига !...

Стига!...
Омръзна ми да се посипвам с пепел
и слънцето да тъне в прах.
Омръзна ми, със серен дим и жупел
да ме поръсва поредния ти грях.

Достатъчно с отрова пълни ми сърцето
наглия ти и безчестен тон.
Достатъчно сълзи миха ми лицето
от грижи, свити на вълмо.

Знам, след тебе дълго ще кърви душата
и няма мехлем за тези рани.
Ще се изпъне на пръсти - наранена, горката -
и ще заплита разкъсаните струни.

Тъмните зеници ще изчисти до блясък.
Сърце ми ще изкъпе в дяволска отвара.
Горчивата чаша в дебри си ще скъта -
за да ми напомня, че сложих те в забрава...

Не каза нищо...

Не каза нищо...

Няма думи.

Сам започна играта.

Някъде забрави,

че да сме двама -

избрахме си съдбата...

Мечтите - пясъчни кули -

станаха на прах...

Ураган душата ми обрули -

къде пред тебе сторих грях?

Да, чуждото е сладко...

може би е по-добра.

Сигурно, челото й е гладко

и очите й излъчват смях.

Или... проблемното легло?

Не се прибира уморена

и ежедневието не й тежи...

Дано щастлив да си! Дано...

Ах, този свят, изтъкан от лъжи...

Не виждай болката, стаена

в изплаканите ми очи.

Не надничай и в сърцето, което

мълчанието ти изпепели...



Сам решаваш проблема -

просто... сменяш жени...

Илюзиите няма да ти отнема -

върви при другата... Върви...

Не, няма....

Не, няма след теб да извикам -

онемях!

Не, няма при себе си да те спирам -

прегорях!

Не, няма сълзите си да показвам,

срещу Луната сама ще вия

като вълчица!

Не, с омраза не ще те наказвам -

от звездите сила ще пия.

До насита!

И пак Слънцето за мен ще грее!

Нова струна на него ще завържа -

сребърна...

Друга песен тя ще запее

и болката няма така да стърже -

болезнено...

Света с нея ще обвържа!...

мъжко момиче

Не бях аз твоето мъжко момиче.

Бях твойта неизживяна младост.

А смеха толкова обичах -

на всичко в живота гледах с радост.



А мислех се за мъжко момиче -

плещите с много аз товарех.

И в болката си те обичах -

любовта ни ти предаде.



И сега съм мъжко момиче -

нощем на Луната сълзите дарявам.

Дори и болката си отричам -

на Съдбата ти те поверявам.



Докога ще бъда мъжко момиче,

докога ще имам сили да ставам?

Колко още ще мога да тичам,

какво още ще имам да давам...



Защо не бях твоето мъжко момиче...

Животът продължава

Тичаш. Спънеш се, паднеш.

Огледаш се. Бавно или бързо станеш.

Пак продължаваш да тичаш,

пак играта - и с болка - обичаш.

Животът продължава.

Въпреки болката.

Влюбиш се. Светът е хубав. Обичаш.

Душата пее. Нежни думи изричаш.

Разлюбят те. Сърцето сълзи лее.

Преглъщаш ги - океанът да не прелее.

Животът продължава.

Въпреки болката.

Слънцето се усмихва. Звездите те мамят.

Нови надежди сърцето ти хранят.

Раните кърпиш. Нови планове правиш.

Трудно е на нозете си да се изправиш.

Животът продължава.

Въпреки болката.

Цвете съгледаш. Каква красота!

Хоризонта потърсиш - а той, Висота!

За късмет звезден прах събираш.

И опит от горчива болка набираш.

А животът продължава.

Въпреки болката!

Ти не си...

Ти не си...
Не! Ти не си този,

когото обичах -

мил, нежен,

с рози

в любовта си

да се врича.

Да, неверен

в мисли и дела.

И какво от туй,

че всяка плът

е следваща победа

и всеки път

е "до нова сгледа"?

А къде е онуй,

в сърцето шир

де сътворява?

Уви, за тебе мир

е всякаква поквара...

Излъгана?

О, не! - хап горчив

изпих с... наслада...

докато човек е жив,

взема своята награда...


Смях и сълзи...

вино и роса...

Що човек е търсил -

идва му в света!


*

Навремето казваше ми мама -

внимавай какво си пожелаваш,

та сълзи в живота ти да няма,

когато сама се нараняваш!

при теб дойдох...

Похлопах на вратата ти.
За огън.
И шепа светлина
за душата ми.
Да мога
късче топлина
да попия.
Морска мида
в шепи крия -
за теб.
Вземи я -
с бисер-сълза,
от сърцето отронена.
Уморено е.
Изпий я,
за да се вкамениш,
както каменна
душата ми е.
От твоя пламък изгорях -
сърце не ми остана,
вече не боли.
От очите ми разплакани
не спира да вали.
Студено е.
Вътре в мен.
Тъмно е.
И в слънчевия ден.
Затова дойдох при теб -
за огън.
И за светлина...

Небето срути се над мен...

Срути се небето над мен.
Където стъпвам, мъртва е земята.
Дъхът ми спрял е, заледен,
лута се по безлунната пътека.

Сърцето, на прашинки разпиляно.
Душата, тъне във мълчание.
Тяло мъртво, бездиханно.
Тъга -о, мое заклинание!

На кръстопът? Не, в път без изход.
Отново сама в пустиня от миражи.
В небе на парчета, самотен истрел
напразно гони цел със виражи.

Мисли безмълвни стягат главата.
Очите, кладенци безводни.
Пред мен, напукана, плаче Луната.
Без теб, мечтите са безплодни.

Раздадох се докрай на теб.
Назад, мостовете изгорих.
Не виждам пътища напред.
Да се боря, просто се изморих.

Небето срути се над мен.
Където стъпвам, мъртва е земята...