Искам те.

Душата ми е стон,

разкъсал тъмнината.

Мечтая те.

Сетивата ми са в тон

с безкрая на вечността.

Очаквам те.

С търпението на жена,

пренебрегнала мигновението.

Милея те.

С нетърпеливата нега,

сътворила вдъхновението.

Жадувам те.

С пресъхналите корени,

попиващи отчаянието.

Гладувам те.

С разтърсващите спомени,

изчистени от покаянието.

Искам те!

Сега и завинаги!...

Шест щриха в един миг Живот

Паважът, мокър, блести
от падналата днес тъга.
В погледа, закачливо, искри
нежен лъч лумнала нега.

Огън тлее в старо огнище -
раздухван от надежда и печал.
Сърце - обрулено стърнище -
отронва поредна капка жал.

Душа - с объркани пътища -
зъзне в самотния ден.
Вятър, есенно-пронизващ,
танцува, на вихри от лед в плен.

Миражно слънце наднича
в поглед тъмен - без смях.
Далечна ласка предрича -
и надежда дава... и...страх...

Недопито вино, в чаша, чака
да затопли устни студени...
Непромълвена дума, в мрака,
запали жарки вселени...

В родилен гърч се ражда ДЕН -
прозореца има ли кой да отвори?
Може би, е, точно за мен-
дано ми раните затвори...

Очите в душата ми...

Седя уморено пред огледалото, зареяла поглед в очите на образа пред мен. Не мисля за нищо. Гладката огледална повърхност се набразди като от стичащ се дъжд. В очите отсреща нещо трепна и те се разшириха като огромни кладенци, подканящи ме да надникна дълбоко в тях. Съзрях група фигурки, вперили в мен очи с различен израз.
Една от тях беще вдигнала предупредително пръст, с вид на многознайко.
- Е, скъпа, - попитах я аз - ти ли си всезнайката в групата? Можеш ли да събереш две сърца в неразривен възел, който да не може да се разсече с един замах? Знаеш ли колко са звездите в небето? А знаеш ли колко сълзи е преглътнало неизтощимото ни сърчице?! Знаеш ли какво има зад хоризонта миражен?
Тя с навирен нос отстъпи мястото си на друга - малка, нахакана същност, мислеща, че морето й е до колене.
- А ти, малка моя фейо, не мислиш ли, че е време да измиеш кървавите следи по нозете си ? - попитах я аз.
Свела поглед към тях, тя също отстъпи смирено. Тогава се появи едно същество, от чийто поглед не можех да откъсна очи. Там съзрях цялата болка, която беше брулила душата ми. Всичките радости, обагрили късчета време в различен цвят. Всичките мечти - попарени, забравени, болящи и крепящи ме. Погледът на тази малка същност беше невероятен - от бездънните черни очи струеше преливащата се небесна дъга. Долиташе звезден прах и се изливаше щедро в очите ми.
Трите мои същности си подадоха ръце, сляха се в една и изпълниха очите на образа в огледалото пред мен. Но звездният прах остана в очите ми, препълни ги и се оттече в бисерна сълза, събрала любовта ми към малките същества, появили се в очите на образа - в огледалото пред мен...

А Носталгията... нека спи във тишина...

-на Гео-



Носталгията е крачка в здрача
на скучна, тъжна сивота.
Миг, безсмислено да се поплаче
за отминала топлота.
За любов, няма да говорим.
Може би, за възкръсващи мечти?
Послушай онзи глaс,
във тебе който броди...
Остави мисълта да отлети
напред или назад във дните...
Призраците са във теб
и ти държиш теxните синджири.
Отпуснеш ли ги, те
единствено към тебе път намират...
Остави ключа им да ръждяса
и хвърли го във дън море.
И нека слънцето да залязва,
за да се ражда идващия ден.
По каменните стари стъпала...
Носталгията нека слезе уморена.
И в ухайна, рохкава земя
да заспи своя сън последен.
Тишина и пламък ярък
възкръсват в уморената душа.
Вземи за спомен цветен камък,
отчупи си лъч от кротката Луна.
Бъди щастлива в пътя си нататък.
А Носталгията... нека спи във тишина...

Лятото превалва...

Лятото превалва -
към своя край клони.
Есента в първи багри овалва
щедро още зелените листа.

Топли лъчи
сърцето обгръщат,
свидни очи
в себе си закътало.

Ситен дъжд
небето рони.
Сякаш изведнъж
вятър облаче догони.

Птичка пъстра,
под стряха сгушена
пее тъжна
песен. До завръщане...

Разлюбена двойка,
от перон разделена -
в различни посоки
всеки нов път поел е...

Колелото на живота

Летях шеметно
във висини безкрайни,
яхнала гребена
на илюзии омайни.
Достигах и ада
изпепелен
от терзания на аз-ът
огорчен.
Раздвоявах се и разтроявах
между чест, дълг и суета.
Напразно (може би) се раздавах
и често тънех в самота.
Достигах брегове безбрежни
на остров непознат.
Стиховете редеx небрежно
на живота в сложния трактат...
Е, рани имам по крилете
на опърлената си душа.
А повечето са по коленете -
от паданията след това.

Тъй редува се на живота
бясния вървеж -
ту нагоре колелото,
ту на болката кървежа...

Сюрреалистично

Утрото трудно разкъсва
зелената пелена на нощния дъжд.
Хоризонта, изправен на пръсти,
търкаля разноцветна дъга.
Любовта, усмихната през рамо,
е пуснала своята стрела -
ще уцели ли, или само
ще докосне бегло нечия душа...
Не пита. И отговор не търси.
Тя е летен ураган
и зимна стихия.
Ще те издигне в чудни висини,
ако доземи не те превие...

Без уговорка...

Днес съм отнесена от вихъра
на спомени отминали. Далечни.
Мисълта ми като пеперуда хвърка
над чувства изпепеляващи. Извечни.


Текат картини зад очи притворени -
една след друга, все по-ярки.
Сърце бие бавно, поуморено,
от мигове тягостни или жарки.


Не иде реч за равносметка -
простo, ден на разговорка
между минало и настояще. Отметка
на постигнато и пропиляно. Без уговорка.

Когато...

Когато животът направи завой
и мъката те мачка безмилостно...
Когато сълзите в песъчинки безброй
са превърнали тягостни мигове...
Когато ръката на някой приятел
душата ти затопли безкористно...
Тогава сенките се размиват
в блестящата струя на времето.
Тогава радостта разцъфва
с пурпурния цвят на надеждата.
Тогава Любовта разтваря криле
и нежно обхваща всемира.
Тогава росата има дъх на лилия
и без да казваш нещо
някой винаги те разбира.
...Ехото на болката е бумерангът,
който винаги при теб се връща...
Зависи кой цвят на дъгата
е огрял денят ти...

Колко често сме намръщени.
Още по-често пък, грешим
и внимание на нищо не обръщаме
питанките щом не можем да решим.
А животът е толкова кратък -
крехък, малък миг
на вечността на фона.
Много често хвърляме камък
в стария бунар,
от който водата на живота пием.
И колко малко сме добри,
щедри, мили и щастливи.
Блъскаме се в тежкия товар
на грижи ядни, щекотливи.
А слънцето над нас лъчите си
усмихнато изпраща -
без мисъл колко дава
и някой дали му се отплаща...
Кантарът ми се развали -
да мери чувства, думи
и усмивките дори,
в потайни доби и друми
някой някъде да не спести...

Импресия

Небето плаче на едри парцали.
За своето лято всяка зима тъжи.
Морето своите бисерни кристали
в плен на миди немилостно държи.

Ти си моят прилив и отлив.
Аз съм твоето пясъчно сърце -
водите приливни ме удавят,
при отлив тъгувам за своето море.

Слънчев лъч закачливо потрепва
по неспокойната морска вода.
Луната нощем магически скрепва
морето и небето с любовна нега.

Дъгата е моят поздрав небесен,
стъпила здраво от бряг на бряг.
По нея се втурват в танц нелесен
кристални сълзи и пухкав сняг.

Не плачи, любов, не си отивай!

Не плачи, любов,и не пристъпвай плахо
вратите тежки на среднощия ми сън.
Постой при мен, почакай малко -
не ще се събудя. Не оставай отвън.

Не търси образ в очите ми да зърнеш -
запечатан е в неуморното сърце.
Косите дълги на тила да повдигнеш -
как топлят нежните ти ръце!

Недей, не си отивай!-Златнорозов
ореол е напъпил в слънчеви лъчи.
Постой, о, сън любовен,
още миг зад премрежени очи.

Не плачи, любов, не си отивай!

Уморих се? Не, не още

Уморих се? Не, не още

Уморих се да те следвам, мечта.
Уморих се да скитам сред звездите.
Уморих се да те слушам, душа -
да те събуждам и да те приспивам.

В този миражен свят,
облечен в думи вяли, невежи -
където всеки не на всекиго е брат
се трупат празни брътвежи.

"Обичам те" , е израз без покритие -
домогващ единствено плътта.
"Мечтая" спасителен остров ми е -
остатък ненужен от древността.

Дори и да съм динозавър останал
от праисторическите временa,
аз обичам, и още мечтая -
моите непресъхнали семена.

Слънцето посрещам на изгрев
с молба да огрее новият ти ден.
А нощем поздрав по звездите
нежен ти изпращам. От мен.

Колко още...

Колко още...

Колко нощи аз се скитах
безбродна, отритната, бездомна.
Kолко зарани осъмвах
с очи разплакани. Огромни
езера от леден прах.
Колко дни без теб се лутах
от страст на страст - безплодни.
От колко любови осиротях -
по пътища прашни, неизбродни.
Ала душата ми не оскотя.
Колко мъка изживях - не питай!
Ала душата ми не отлетя.
Колко радост и скръб безмерна
смесих в хап горчив -
мълчи, сърце, не викай!
Колко още бури ще вилнеят
и ще брулят клета ми душа.
Колко пъти молих се на Бога
за мир, спокойствие и тишина.
Колко пъти проклинах се, да мога
без теб да дишам, да живея, да умра.
Кoлко пъти на любов се вричах -
ала любови дребни, низки.
Падах, лутах се, залитах
и до тебе все не бях близко.
Колко пъти молиx се, Оная, с косата -
от тука да ме отнесе.
Тя може много, но от Съдбата
уви, не щя да ме отърве.
Колко пъти...явно, малко.
Още дълъг път ще лъкатуша.
Ако не открия те - жалко!
Ала искрата в мен не ще потуша.

пак ще бъдеш...

В косите среброто настани се.
И линии кожата браздят.
Душата, на всичко ненаситна -
не признава тоя видим кръговрат.

Сърцето вече стана по-голямо-
с радост светът ще побере.
Но без теб самотно то остана -
самотата с кремък го дере.

Душа-камбана - някой беше казал.
Но кой ще чуе нежният и звън?
Тъгата в очите ми размаза
цветовете на поредния ми сън.

Ще минат, може би, хиляди години.
Камбаната ми пак ще бъде с този тон.
Други очертания лицето ти ще има,
но пак ще бъдеш моят камертон...

Къде сме ние?

Кипи недоволството народно.
Реката бъбне - цял порой -
да погълне политичество неудобно.
Но чакаме - какво? и кой?

Не Левски или Ботев,
а аз, и ти, той, тя, то...
сплотени под знамето заветно,
с гордо вдигнато чело.

Всеки сам бъдните си поема
с тежестта на своите плещи.
Друг решения не ще да взема -
за живота отговорен си си ти!

Но мълчанието бавно ни убива.
Леността духовна е злокобен бич!
Лъжите, колкото и да опиват,
събуди се, отвори очи.

Да погледнеш хала си е гадно.
Но защо да мислиш, те мързи?
От политика става ти тъй хладно,
а до урните не щеш да допълзиш!

Но кажи ми, ти, четецо драги,
защо безропотно мълчиш?
Защо на тъмно, под юргана
клетви люти ти мълвиш?

ДЕнят на избори цикличнo идва.
И политиката е кръговрат.
И мързелът идва, и си отива
ако искаш в живота си обрат

...............................

Да, камбанарията на всеки е различна.
Но, за да виждаш по-далеко от носа
остави ежедневието си безличнo
за по-спокойни времена

Боли...

Боли, когато раждаш.
И първата глътка въздух боли.
Боли, когато злото виждаш,
а ти не си сторил злини.

Боли и когато обичаш.
Раздялата също боли.
Боли и когато отричаш
това, за което душата трепти.

Боли и когато умираш -
за слънцето, за всеки, за себе дори.
До болка за всичко се взираш.
А болката в теб не спира, боли...

Не съм готова, за теб, любов!

Не съм готова, за теб, любов!
Все още съм себична и ранима.
Не съм готова за теб, любов -
все още сърцето ми е ранимо.
Все още в очите ти се губя.
Все още те искам само за мен.
Все още мечтая, гадая
дали си вечност, или за ден.
Когато в очите ти се слеят
слънцето и луната.
Когато в сърцето ти намеря
безкрая на дните
и нощите в едно.
Когато за бурите
не искам да зная
и не се делим
в общото легло.
Когато спра да ближа
старите си рани
и съм безрезервна
в този живот.
Когато спя безметежна
на твоето рамо
и дишам със сърцето ти.
Тогава съм готова за теб,
моя любов!

Бъди до мен

Бъди до мен
в нощите ми тихи.
И моят ден
за тебе пита.
Леглото е голямо
без теб. Призрачно.
Бъди със мен
в мислите ти ми - нямо
огледалото без теб тъжи.
Бъди със мен
в дните ми горещи -
слънцето е в плен
и не залязва още.
Бъди ти с мен
във времето безтленно -
тъгата е скрила звездите
с плътен воал.
Пясъка пази следите
на твоето тяло.
Океан са очите ни.
Вселена - душите ни.
Слънца - сърцата ни.
Бъди до мен,
за да не се загубим...

Животът бил нежна магия

Животът бил нежна магия
направена в сътворението на света.
Кой стори моята с тия
преплетени низост, жестокост, суета?
Кълбото кой ще разплита
от хиляди черни възли
вързани без да ме пита
в прокобна нощ
от тъмни сили
вплетени от мен в дългия ми път?
С остра мощ
кълбото разплитам
възел след възел. Как тежът!
Без теб, без никoй...
Животът е моя грижа
Горчи. Не питай.
Бъди до мен
но горчилката не опитвай.
Тя е моят дан
и моята награда,
която трябва да платя
с горчивите глътки на огромната чаша
наречена живот - страдание...

klasacia w BGtop.net

.: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове

живот- безживотие

Дели се живота ми на две-
живот денем-живот на обороти.
И нощен живот- на безживотие.
Kръвта ми бие вените на талази,
а сърцето бясно гони небесата.
Умът е зациклил,някои спомен пази.
Изтощен,търси пролука в телесата.
Нощи мои,проклето безвремие,
изпепелени в кладата на самоизмама.
Нощи мои,мое тъжно бдение
над разлъката със суетата...

Не искам, но мога ли...

Не искам замъци, ни кули
да строиш за мен.
Не искам звезди и луна
да танцуват в очите ми денем.


Не искам пожар изпепеляващ
да терзае измъчена душа.
Не искам слънцето залязващо
нощите ми да задушава.

Не искам азът ми несрет
по миражни хоризонти да скита.
Не искам душата ми проклета
от болка неистова да е свита.

Не искам дяволските ти очи
кръвта от сърцето да изпиват.
Не искам, но мога ли, кажи
по теб- аз,лудата- да не изтлея...

а ти дори да нямаш и представа...

Обичай, както аз те обичам -
добре да си и в чужди ръце.
Сърцето си на тебе да обричам,
а да милвам друго лице.


В очи - не твоите - да гледам.
Светът във тях за тебе да тъжи.
Душата ми за теб да страда,
а в обятията на други да лежи.


а ти дори да нямаш и представа...

Огън и лед

Огън и лед, и шир безбрежна.
Нежен полъх и слънчев бяг.
Ад и рай в сърцето ми огромно
събрани са - океан без бряг.

Част от мене се откъсна.
При теб подслон намери тя.
Без нея тук остана тъжна,
ледена, оголена, буреносна душа.


Такава ти не ме познаваш.
Отворил си добрата ми врата.
Дано на рая ти се радваш -
за мен остава неизвестността.

Не по правилата

Сърцето си има свои закони.
То не живее по правила,
забрани, граници и канони.
Cърцето живее от любовта.

В клетка ти не го затваряй -
по-добре, прободи го с нож.
И приказки не му разправяй
от хилядите и една нощ.

Сърцето само си избира
любовта си на кого да даде.
Радостта му от нея извира,
за да може да живее.

Погледни ме

Аз съм тук, поглени ме -
дишам с всяко разстение.
В облачето бяло открий ме.
В косите ти тичам често.

В сърцето ти отдавна надничам,
но себе си там не открих.
Толкова много те обичам -
в тебе бездънно се затрих.

Не знам защо не ме намираш.
Не знаеш ли къде съм аз?
Защо, защо далече скиташ
и в сърцето си натрупваш мраз...

За миг във него се заслушай.
По бързия му ритъм ти тръгни.
Във моята душа лудувай,
неин пленник остани.

Да напишеш стих...

Да напишеш стих
със нежна рима...
Да нанесеш щрих
в прекрасна картина...

Ако нямаш очи за света,
ако нямаш болка от любовта
ще можеш ли да римуваш,
или пък да рисуваш?

Ако в тишина тъне стихът,
а картината мълчи в тъмнината,
не те ли глождe страхът
че ще се изгубиш в самотата?

Ако болката си споделиш
и във песен я изпееш,
душата си ще утешиш
мъката си щом излееш.

Сухи сълзи очите драскат
и мрак над душата пада.
Парчета лед живота мачкат
и горчиво всичко става.

Реквием

Очите ми са езера бездънни.
Душата - необятна шир.
Косите - нежна паяжина лунна.
Сърцето - дълбок, опасен вир.

Към тебе се носят мечтите,
на гребена на бисерна сълза -
по скулите ми бавно се оттича
част от мята душа.


С косите тялото си крия
и сърцето с бурния туптеж.
Желанията ти край мен се вият
в чисто човешкия им стремеж.


В душата си нося безкрая
на не една любов свята.
Всяка една е красива омая
на отдаденост и отплата.

Имам нужда от теб

Имам нужда от твойта ласка.
Вие душата ми, на кълбо свита.
Жестоко хапе, с нокти драска -
стене и страда мълчаливо.

Тъй ще се разминем накрая.
Ти - забързан по задачи.
Аз - стаено за обич ридая,
а сърцето - изпепелено, плаче.

Опит за прошка

Простих отдавна дребните си грешки.
И по-големите, трудно, пак простих.
И злобата, и мъката човешка
в себе си съзнах и промених.
Греши и ти, и аз греших.
На себе си успях, и на теб простих.
Не знам за теб, но за мене знам,
че изхода съвсем не е там.
Не бъркам с пръсти в раната гореща -
едва ли, това е последната ни среща.
Поуката от грешки държи ни в клопка.
Аз тук, ти там... съдбата като топка
подхвърля ни незнайно накъде...
Живота бавно нишката преде
и отново в някой свят ще ни събере...
Дали ще помним урока си тогава
или пък ще грешим и ще се пpощава...

Влюбена

Ето, казвам на света, че съм влюбена.
Във всеки слънчев лъч,
дълбоко в очите ми изгубен.

И във теб, буен ветре мой,
заиграл се нежно с косите ми
и целуващ ме. Ако не ти, кой?


Влюбена съм в аромата
на треви и на море.
И в онази птичка в синевата...


Влюбена съм, да, ама нали
и най-влюбеното сърце
за нещо негово си го боли...

Звезден танц

Небето нощно е красиво.
Там всеки има своята звезда.
Към тях очи вперила
разхождам своята душа.


Когато звездите палуват
при срещата на нашите очи,
душата ми със твоята танцува
сред хилядите други души.


Аз чакам твоят поглед нощем
в безкрайната небесна шир.
А душата ми, разголена, немощна,
на демоните става пир.


Аз моля,по минутка само,
и то не от всяка нощ твоя-
душите ни там за да могат
да танцуват любовите свои.

Разноцветни камъчета

Вали. Бавно. Методично. И не спира.
Дъждът се излива от небето раздрано.
Тъгата от сърцето ми извира
и се оттича по лицето разплакано.


Валят небето и сърцето
а земята жадно влагата попива.
Дъждът разтваря тъгата
и бавно в небитието я отмива.


Повдигнах ръка да избърша сълзите.
Облаците тежки разгоних.
Слънцето закачливо надникна в очите
и душата мокра затопли.


Дъгата в небосклона разсипа
багрите си на цветни пеперуди.
Душата пак със тънки пръсти
разноцветни камъчета засъбира..

еротично

Вземи ме бавно, нежно-
както вино се отпива.
Вземи ме диво, бурно -
дори и така да не бива!


Вземи ме - както искаш,
но с погледа си ме изпивай!
Аз не искам от теб да си отида-
само, очите си не скривай!


Много ли искам?
Не!
Всичко!
И всичко давам!

Интернетна история

Ти не знаеш как изглеждам-
помилва те моята душа.
В очите на друга поглеждаш
и пак виждаш друга жена.


Мъжко сърце, лъжовно,
по всяка химера търчиш,
Мъжко сърце, греховно,
само с илюзии летиш!


Ти не знаеш да обичаш-
теб неизвестното те зове.
Голи думи изричаш-
тясно е твоето небе.


Мъжко сърце, невярно,
твои са всички жени.
Мъжко сърце, безмерно,
пълно си ти със лъжи.


Как да си дам душата
на твоето мъжко сърце-
та ти ми разказа играта
със своите дребни игри!

Моята голгота

Отдавна сърцето разбито
съм слепила с ледени шепи.
Отдавна душата убито
мечтите наказва свирепо.


Накъдето и взор да обърна
очите ти в мене дълбаят
спомени ярко картинни.
А сърцето ти нехае.


Отдавна опитвам по мъжки
небето с ръце да повдигна.
Атлас в доспехи женски...
Защо на болката обръгнах?


Обичам те-
а ти си със нея.
Щастлив или не,
не за мен ръцете ти копнеят.


Свикнах да давам съвети
и до теб да съм.Приятели.
Да не виждаш сълзите
от сломени очи прокапали .


Да съм фара
на морето ти бурно...
И да се опираш
на сърцето ми вярно.

Мило мое

Мило мое,душата си пред теб изпях.
Разголих я като пред икона.
Сълзи невидимо излях
на сърцето от амвона.


Обичам те с любов необяснима.
Надявам се,да е същото и с теб.
Колко малка е нашата вселена,
щом открих те в интернет.


Ти имаш свой живот
от мене толкова далеко.
Нас свърза ни една любов,
от която съвсем не ми е леко.


Живея с половин сърце.
Останалото няма сили
времето с ръка да спре
за да не можеш да си идеш.

Светът е жестока арена

Светът е жестока арена,
а чувството - гняв и любов.
Любовта е нежна химера,
която на дивото е зов.


Сънуваш дни или живот.
И някой ден се осъзнава,
че поредната голяма любов
някъде в съня си остава.


Поемаш пак натам, насам -
пътят лъкатуши, завива.
посягаш към цигара или чаша вино,
а в душата ти е адски горчиво.


Търсиш омая, миг на забрава.
Болката газиш дълбоко навътре.
Всяка дума е спомен останал
от нещо... от някой... за утре...

Лунна соната

с обич,на Инна


Бързо пада нощта.
Изгрява бледата Луна
и лъч в прозореца изпраща
на сломената, разплакана жена.


Галят я нежно сребърни лъчи
и сърцето разбито слепват.
Сияят насълзените очи,
а скършена душа не трепва.


Облива я отровата силна
на хули и жестоки думи.
А тя - жална, милна,
скита чуждоземните друми.

Приказка

Беше отдавана, беше студено-
то, от времето.
Бяхме далече, бяхме смутени-
пусто и бремето!
Устата мълчаха, очите мълвяха-
искам те!
Сетивата крадяха, сърцата шептяха-
обичам те!
Ръцете палувахa, душите пируваха-
нощ гальовна!
Хормони хвърчаха, феромони цвърчаха-
нощ любовна!
A на утрото, на разсъмване-
вече на светлото,
устата се отвориха, проговориха-
ах, извинете ме...

Обичам те!

Обичам те!
Две думи, виещи от болка.
Обичам те!
Нежност, вяра, тишина.
Обичам те!
Две думи, събрали живота.
Обичам те!
Ярост, ревност, тъмнина.
Обичам те!
Вик на душа наранена.
Обичам те!
Думи тежки, горчиви, отровни.
Обичам те!
Колко надежда в тях е стаена.
Обичам те!
Отварят простори огромни.
Обичам те!
Обичам те!
Обичам те!
Тази песен сърцето ми пее.
Обичам те...
Очите ми плахо ти шепнат.
Обичам те...
да ги изрека на глас не смея...
Oбичам те...
Ръцете ми те търсят и трепнат.
Обичам те!

Не искам в прахта да пълзиш

Не искам в прахта да пълзиш.
Не искам да се качиш на Луната
и звездите тук да ми свалиш.
Не искам да целуваш ми краката
и сладникави думи да мълвиш.
Не искам твоето мъжко достойнство
да мачкам със груба ръка.
Не искам и твоето чувство
да погубвам от глупост,ей така.
Аз искам да бъда Жената
сред всичките други жени-
тъй както си свети Звездата
сред всичките други звезди!

Все някак

Все някак ще да превъзмогна.
Все някак си, си тръгнах.
Все някак не съм готова.
Все някак си не ви изтръгнах.
Все някак дъх ще си поема.
Все някак ще да прогледна.
Все някак, дори и не леко.
Все някак, не, не и за последно.
Все някак и от толкова далеко.
Все някак, още ви обичам.
Все някак спомен натъжава.
Все някак душа е упорита.
Все някак живота продължава.

На чаша вино

Седя.Пред мен е чаша вино.
Кървавият й отблясък е вътре в мен.
Не една мисъл транзитно мина
и не отдели нощта от ден.


Пиянствам.
Ден ли, два ли..
вечност цяла
мисълта ми билото не ще превали.


Билото ...от алкохолни пари...
Да плача-сълза не ми остана
за тебе...Господ да ме пази-
щастието с тебе е измамно...

С любовта си от другата ще те откупя

Захвърлила те като стара ръкавица,
разбила чувствата ти на прах.
Тя тръгнала си е като кралица-
без любов,без милост,без страх.


Тогава аз ще те намеря-
нещастен и ужасно сам,
захлопнал вратата след нея,
зарязал живота в пъкъла-ей там.


Ще приседна кротко,челото ще изтрия,
глътка надежда ще опитам да ти дам.
В празния поглед очите ти ще открия
и светлината си ще им отдам.


Нежни краски в небето ти ще плисна,
сърцето ти в кръвта си ще изкъпя.
Отровата от душата ти ще изпия
и с любовта си от другата ще те откупя.


И пак сърцето ти на шир ще скита-
от цвят на цвят,от плът на плът.
А аз във себе си ще плача скрито
и с усмивката си ще топля твоя път...

Дъхът ми спря от изненада.

Дъхът ми спря от изненада.
Сърцето престана да бие.
Душа- толкова разголена
познавах само своята

Любовта е чувство неземно
и често е тя непозната.
Не очаквах да е взаимна -
затова я възпявах.


Дъхът ми спря от изненада -
от силата на твоето възприятие.
Душата ми да е твоя любовноца -
това е моето разпятие.

аз исках...

Аз исках край теб да остана
в този труден и скапан живот.
Глава да склоня, да отдъхна само.
И с теб да премина поредния брод.

Аз исках криле да разгърна.
Попречи ми подличкия страх,
че дълго сама ги прекършвах
от болка. Да политна не успях.


На кого с това фасона натрих?-
Аз съм силна жена.
Kъде в битките себе си затрих? -
силната жена е прокажена.

Ще сложа маска фалшива...

Ще сложа маска фалшива.
Търпелива, студена, безразлична.
Ще бъда, може би, по-красива -
като луна, бледна, далечна...

А вътре кипи и бушува
стихия от болка и страст.
В очите си как да скрия
стойността на истинския ми Аз?


Дали ще ме познаеш тогава?
Ще целунеш ли студения лик?
Ще приемеш ли маска такава?
Ще чуеш ли безмълвния ми вик...

за днес, благодаря ти

Да заспя не смея и не мога.
Затварям очи, а там заставаш ти -
нежен, силен, а в себе си затворен.
И пак сърцето ми боли ли, боли.


Не искам днешния ден да отмине.
Утрешния не съм готова да посрещна.
Дали няма да се разминем?
Какво ли за утре ни е отредено?


Тъжно е все сама да се боря
с различните житейски беди.
Когато пред мен врата се отвори,
пак търся твоите очи.


Очаквам поредния силен удар
по полета на моите мечти.
За днес благодаря ти. А утре?
Дано до мен пак да бъдеш ти...

И аз съм човек

И аз съм човек!
По земята топла
криволича
ден след ден.
В двайсет и първи век
скрила своя вопъл
тичам.
Коя съм?
Кого да попитам?
Кой да ми каже...
Къде съм?
Самата аз не зная даже...
Вътре в себе си скитам -
колко напразен труд
в опити да ме затрият.
А аз съм тук.
Живота си отива.
Бавно.
Ден след ден.
Сега откривам
колко славно
е миналотo в мен
И пак ще бъда.
Знам.
Някъде в отвъдното...
В безкаря...
Там...