Паважът, мокър, блести
от падналата днес тъга.
В погледа, закачливо, искри
нежен лъч лумнала нега.
Огън тлее в старо огнище -
раздухван от надежда и печал.
Сърце - обрулено стърнище -
отронва поредна капка жал.
Душа - с объркани пътища -
зъзне в самотния ден.
Вятър, есенно-пронизващ,
танцува, на вихри от лед в плен.
Миражно слънце наднича
в поглед тъмен - без смях.
Далечна ласка предрича -
и надежда дава... и...страх...
Недопито вино, в чаша, чака
да затопли устни студени...
Непромълвена дума, в мрака,
запали жарки вселени...
В родилен гърч се ражда ДЕН -
прозореца има ли кой да отвори?
Може би, е, точно за мен-
дано ми раните затвори...
