Не бях аз твоето мъжко момиче.
Бях твойта неизживяна младост.
А смеха толкова обичах -
на всичко в живота гледах с радост.
А мислех се за мъжко момиче -
плещите с много аз товарех.
И в болката си те обичах -
любовта ни ти предаде.
И сега съм мъжко момиче -
нощем на Луната сълзите дарявам.
Дори и болката си отричам -
на Съдбата ти те поверявам.
Докога ще бъда мъжко момиче,
докога ще имам сили да ставам?
Колко още ще мога да тичам,
какво още ще имам да давам...
Защо не бях твоето мъжко момиче...
