Настъпва пак разплаканата вечер,
на пръсти през прозореца се вмъква.
Слънцето потъна зад хоризонта вече -
прибра си топлината и не се сбогува.
Звездите палят фенерите си нежни.
Глух тътен тежко прорязва мрака.
Помня на затворената кръв скимтежа,
когато дните и нощите си изплаквах.
Помня всеки от часовете на смъртта,
когато умираха дните ми любов.
Помня в студената зима пролетта
и лятната зима винаги аз ще помня.
Как събирах мечти в шепота на пясъка
на звездите примамливо-далечни.
Помня и очите ти копнежно-бляскави
когато ме целуваше... с много нежност.
Помня и къде мечтите са погребани -
безмълвен ров от изплакани сълзи
в пристана от чувства завихрени
и потънали под смарагдови вълни....
