В косите среброто настани се.
И линии кожата браздят.
Душата, на всичко ненаситна -
не признава тоя видим кръговрат.
Сърцето вече стана по-голямо-
с радост светът ще побере.
Но без теб самотно то остана -
самотата с кремък го дере.
Душа-камбана - някой беше казал.
Но кой ще чуе нежният и звън?
Тъгата в очите ми размаза
цветовете на поредния ми сън.
Ще минат, може би, хиляди години.
Камбаната ми пак ще бъде с този тон.
Други очертания лицето ти ще има,
но пак ще бъдеш моят камертон...
