с голямата метла

Да се чисти, дошло е време
в душата ми. Дявол да го вземe
Напред, с голямата метла,
тъмните си кътчета да измета.
Ей там, в далечното кюше,
стар спомен халосва ме с кроше.
А друг се дърпа, рита, скуба
и на кладата не ще се трупа.
Трудно стаеното във мен изваждам.
Захвърлям го, не го поглаждам.
Праха му малко поотупам,
и трупам ли, та трупам.
Един по Коледа, друг за Великдена.
Трети пък, хич не го е еня.
Сега захващам чистенето аз -
ще да отнеме някои и друг час...
И плаче ми се, и ми е болно...
но ми е и вече нанадолно...
И ми е гадно, и ми е тъмно,
и в душата ми е едно блудно...
Та си рекох, със метлата,
да си върна светлината.
Бая трънак в камарата се мъдри.
Не, не остана нещо да ме дърли.
Дали клечката да му драсна?
Има ли останал въглен да ме фрасне?
Не. Ще оставя го...до време.
Жестоките бодли да им окапят.
Та спомените, колко и да дремят,
да не могат да ме хапят..